Don't think about all those things you feel, just be glad to feel...
И така н-ти ден. Защото така ми харесва.
Може и защото наближава един от ония дни, в които задължително си правиш равносметка какво си постигнал и какво още ти остава, ако въобще си почвал.
Аз както винаги започвам отрано. Да съм подготвена един вид.
И знаеш ли какво? Не ме ебе. Не ме ебе за славата и парите и всичката там гарнитура, с която идват. Не ме ебе за служебна кола и телефон и загорял асистент с коефициент на интелигентност под нулата.
Ебе ме за други неща. Неща дето не си ги признавам и на себе си. Е, понякога ги признавам на теб... Ама ножът пак трябва да е опрял до кокъла; да сме на една крачка от края. Трябва да е на живот и смърт. Иначе няма тръпка, батка...
Хиляда пъти съм съжалявала, че винаги чакам последния момент. Може и малко повече да са.
Днес ме питаха какво искам за празника. "Нова работа ти знаеш къде, много приятели и ей такива неща, дето не се получават за рождения ден".
Искам да ни има и след 300 години, ей това искам.
Искам да мога да кажа на всички колко много държа на тях и как ме радват. Не че са много. Теодор, Теодор, Ясен, Руслан - и вас ви харесвам и вие ме радвате. (макар дори и в момента да се питам дали това не е налудничаво. хора, които никога не съм виждала; които мога никога и да не видя). Има ли значение? Сега, точно сега вие ми харесвате. Искам и те да ми се радват (глупава неизбежна суетност).
А ти. Ти май винаги си ми харесвал. Естествено нямам предвид външната красота. Какво е тя по дяволите? Лъскава опаковка на нещо, което може да се окаже натъпкано с консерванти. Или смешната опаковка на слънчото, което си е бахти якото отвсякъде.
Ти не си смешен обаче. Не си и досаден. Не си и тесен специалист. Ти си си ти. Едва ли можеш да бъдеш описан. Кой може да се наеме въобще с това? За мен рубенсовите госпожици са безформена маса, за него сигурно са били майкатасийбало мацките.
Както и да е. Отново се правя на умна сигурно. Ти ще кажеш, ти си си умна. Аз ще кажа да бе. Може и оня спор за моят божествен произход да започнем. Нищо, че взе да се изтърква.
Тъпо ми е да казвам "Обичам те". То е толкова лишено от собствен смисъл, колкото и етиката, морала и всичките ония безсмислени неща, дето се учат по философия. Без мен и моите мисли, то е нищо.
И отново както и да е. Не искам да се отклонявам и разводнявам.
Не знам какво исках да кажа. Преди малко в главата ми, това писание беше завършено. Сега вече не.
Съжалявам, че съм такава, каквато съм. Знам, че много давам, но двойно повече искам. Знам, че е лошо. И в Библията така казват. Да не очакваш отплата. Опитвам се да не очаквам нищо. Днес ми попадна нещо: “Колкото повече ни заплашват, толкова по-малко обичаме. Интересно, излиза, че да обичаш някого без условия, означава, че не те интересува кой е той и какво прави! Излиза, че безусловната любов е същото като безразличие!". Явно обяснението е просто. Ще се постарая да направя каквото мога и каквото не мога, за да е всичко добре.

Благодаря и на всички по-горе, с които понякога си пишем. Наслаждавам се на всеки един разговор. Съжалявам, ако съм била дистанцирана, ако не показвам лично отношение или каквото там правят хората. Извинявам се, че понякога позволявам странични неща да влияят на разговорите. Извинявам се, че понякога сигурно се правя на жертва, каквато не съм. Извинявам се, че никога не съм казвала, че оценявам това, че продължавате да четете словесните ми депресирани отпадъци. Понякога мога и да съм весела и забавна. Надявам се да имам шанса да го покажа.

Искам да кажа и хиляди други неща. Те в момента се блъскат в главата ми и едва ли ще излезе нещо по-добро от някакъв объркан миш-маш, който дори аз трудно ще разбирам после.

Лека нощ.

Трябва да започна да се боря с моите си демони.

Don't think about all those things you feel, just be glad to feel...
Толкова проста ли е истината? Не може да е вярно. Ами ако чувстваш лоши неща. Ако искаш да нараняваш приятели? Ако се държиш тъпо, само защото считаш, че някой може би ти е длъжен с нещо?

Такива неща могат да ме хипнотизират до степен да стоя/лежа/седя някъде с часове и просто да обмислям. Да анализирам всяко свое и чуждо действие. Да направя всевъзможни разрези на мислите и действията си и да се опитвам да ги видя през всички възможни перспективи. Мога да стигна дотам, че ако си спомнях нещо от съществуването си като прост зародиш в корема на майка си, щях да разнищя и неговото влияние върху неуовлетворението си. Можех да стана най-добрия ученик на Фройд...

Опитвах се да разбера защо отчаяната ми нужда от приятели води до отблъскването на всички хора. Сякаш светът ми е виновен за нещо и като контра-мярка аз започвам да го отхвърлям, да го обвинявам за всякакви нещастия. Започвам да ревнувам всеки, който има много приятели. Започвам да се дразня защо някой прави нещо за друг, а не прави същото за мен. Започвам да не мога да го прикривам.

Всичко ми се струва повърхностно. Среща на непознати и почти непонасящи се хора във вторник. Лъжи и лицемерие под формата на модерни обноски. Омръзна ми да питам хора, които най-вероятно няма да срещна никога повече, откъде са, с какво се занимават, какви са им плановете за бъдещето, харесват ли България и всякакви тъпи въпроси, имащи за цел да накарат времето да минава по-бързо.

Не ми е трудно да приема истината за себе си - моята или чуждата. Опитвам се и да се боря, засега безрезултатно.
Силно да любиш и мразиш. Последното най-вече. Все едно на някой ще му пука, ако утре няма МЕН. Може да пиша на "Капитал" следващият въпрос "Ще ви пука ли..." да е за мен.

Забавлявайте се...

Мислех си, колко ще е хубаво да те поканя да дойдеш за Великден.
Но няма да може. Остави, че е семеен празник.
В петък ще е прекалено късно.
Дали и сега не е твърде късно?
Прочетох "Небесните господари". Никъде не пишеше за 5-те часа. Но в някои сцени видях нас. Всеки правещ каквото счита за правилно и несъобразяващ се с другия.
Дали онзи ден не прекалих?
Ужасно много ме е страх.
Не искам да си отиваш.

Rediscover a Medieval fortress in Oradea, Romania

Всъщност ще я преоткриват други.
Днес им отказах. След 5 месечно чакане. След като изведнъж се оказа, че не съм получила писмото, че съм одобрена. След като отново се озовах в "надпреварата". И след някакви безкрайни плувания в облаците за това колко ще бъде хубаво там.
Над 3 седмици са прекалено много за отсъствие от работа.
Или от тази работа.
Искаше ми се да отида, но няма. Явно не мисля въобще, ако трябва да се вярва на Оскар Уайлд.
Открих някои неприятни неща за себе си.
Продължавам да взимам решенията рязко и импулсивно. Мислих, мислих 2 дни и накрая един разговор просто ме изстреля в писмото с любезния отказ и обяснения.
Изводът - да не очаквам от някого да ми помогне да взема решение, след като решението си засяга единствено мен.
Просто съм много разочарована.

I'm broke but I'm happy
I'm poor but I'm kind
I'm short but I'm healthy, yeah
I'm high but I'm grounded
I'm sane but I'm overwhelmed
I'm lost but I'm hopeful baby
What it all comes down to
Is that everything's gonna be fine fine fine
'cause I've got one hand in my pocket
And the other one is giving a high five
I feel drunk but I'm sober
I'm young and I'm underpaid
I'm tired but I'm working, yeah
I care but I'm restless
I'm here but I'm really gone
I'm wrong and I'm sorry baby

What it all comes down to
Is that everything's gonna be quite alright
'cause I've got one hand in my pocket
And what it all comes down to
And what it all comes down to
Is that I haven't got it all figured out just yet
'cause I've got one hand in my pocket
And the other one is giving the peace sign
I'm free but I'm focused
I'm green but I'm wise
I'm hard but I'm friendly baby
I'm sad but I'm laughing
I'm brave but I'm chickenshit
I'm sick but I'm pretty baby

And what it all boils down to
Is that no one's really got it figured out just yet
'cause I've got one hand in my pocket
And the other one is playing the piano
And what it all comes down to my friends
Is that everything's just fine fine fine
'cause I've got one hand in my pocket
And the other one is hailing a taxi cab

***

Няма пълно щастие в пълното щастие. Необходимо ми е сама да си създавам проблеми там, където ги няма.

Извинявай. Понякога не мога да се спра.

Like a virgin

Противно на вижданията на Куентин Тарантино за тази песен, нещата не стоят съвсем така според мен или за мен.
С всеки нов човек до мен, аз съм девица.
Ти си ми първия.
Не защото ме е страх да си кажа бройката, чертичките, които съм задраскала на стената, номерата и имената в тефтерчето. Не. Просто те не съществуват за мен.
Всеки има своя начин за справяне с края на една връзка. Някои се затварят в себе си и плачат; някои намразват така, както са обичали; някои тръгват да наваксват пропуснатото. Аз просто забравям. Сълзите свършват през първата седмица - седмица и половина, след това идва изтриването на спомените.
Никога не сме правили нищо заедно; нямали сме своите хубави моменти; нямали сме своите лоши моменти; няма добри черти; няма лоши черти. Няма човек - няма проблем е казал един мустакат чичко. Макар и по друг начин да е постигал "нямането", прав е бил.
Това е. Просто ти си ми първия. И чакам с нетърпение да видя какви хубави неща ме очакват. И се надявам всичко да продължи forever and ever.

Време за поредната депресия.
Листата във всички комуникатори е сива. Само туитърът си свети в зелено. С него не мога да си говоря обаче.
От време на време ми хрумват разни идеи, как някой ден просто ще престана да отговарям на всички (ако въобще някой се сети да ми пише, добавям наум). Просто няма да бъда там, както сега няма никой тук.
За да е мазохизмът пълен, си припомням отново и отново стари, забравени случки и разговори. С болката е като с всичко, което доставя удоволствие. Усетиш ли я веднъж, непрекъснато искаш още и още, независимо какво ти говори здравия разум.
Опитвам се да се концентрирам върху разумни неща. Неуспешно.

Просто пролетта е започнала.